Вчера докато бях из центъра, на няколко пъти видях как хора си хвърлят боклука (хартийки, цигари, опаковки) на улицата, въпреки че наоколо е пълно с кошчета. Това ме подсети за коментара на Божо от онзи ден за това, че в Амстердам е чисто, не защото хората пазят, а защото чистят всяка сутрин. Като се позамислих тогава, се сетих, че навремето, докато бях в Англия, беше същото – особено след петък и събота, когато всичко живо излизаше да се забавлява вечер.
Та всичко това накуп ме накара да се замисля колко грешна е цялата концепция за чистенето. Не казвам, че не трябва да се чисти, тъкмо обратното, аз съм маниак на тема чистота и смятам, че чистенето трябва да е постоянно, но това, което ми се струва не на място, е отношението на хората към околната (градска) среда, а от тук, косвено и към обществото. Това, че касовата бележка, хвърлена небрежно през прозореца на колата, ако не бъде събрана при утрешното почистване, ще се разгради след един-два валежа е вярно, но това не бива да е успокоение на съвестта, а тъкмо обратното – сигнал е, че нещо не е наред в идеята ти за живот в цивилизовано общество. Ако приемеш, че това е нормално, и не се самокоригираш, утре ще хвърлиш не касова бележка, а нещо по-голямо (в България сме свидетели и на крайности като хвърляне на торбички с боклуци през прозореца на апартамента, така че, схванахте идеята…).
Нямам намерение да мрънкам или морализаторствам. Просто си мислех, че за да има някаква промяна към по-добро в едно общество, трябва да се започне от промяна на дребните нередности, които се случват постоянно около нас.
- Едната възможност е това да стане “силово”, т.е. чрез закон или някаква санкция, била тя финансова или просто открита критика от страна на другите членове на обществото (някои критики са остроумни, признавам, но не съм сигурен какъв ефект имат). Проблемът е, че силовите решения обикновено са краткосрочни и нетрайни. Действат докато факторът, който поражда страха от санкция, е наоколо.
- Другото решение, което според мен би било по-успешно и с по-дългосрочен успех, е това да е промяна в начина на мисленето на самите хора – да осъзнаят, че макар и дребни, “нарушенията” им пречат на хората наоколо и този дискомфорт от осъзнаването, да ги възпира следващите пъти, при възможност за нарушение да не го правят. Тогава предполагам, ще се появи чувство на задоволство, заради усещането, че неправейки нещо лошо в името на обществото, реално правиш добро за околните.
Естествено, това звучи чудесно като идея, но изпълнението изглежда трудно, т.к. все още не е измислен начин да се влезне в ума на някой (и слава богу!) и “осъзнаването” да бъде “включено”. Отделно това отново ще бъде насилствено действие спрямо човека, а насилието обикновено не води до добри резултати. Затова си мислех, че две вероятни решения на проблема са емпатия и личен пример.
Защо толкова се обяснявам? Единият от случаите вчера, който ме накара да се замисля за всичко това, бе момче, което мина покрай мен хапвайки сандвич увит в алуминиево фолио. Без да искам видях, че когато приключи вървейки смачка фолиото, “незабелязано” го пусна на земята и продължи нататък. Тъй като беше прекалено далече и имаше прекалено много хора между нас, не успях да реагирам и да го настигна, за да му кажа, че си е изпуснал опаковката на сандвича (“навярно неволно”, казано с наивна усмивка, тиквайки му я в ръцете :p ), както обикновено правя в такива случаи, така че си замълчах и продължих да чакам началото на карнавала. Навярно щях да забравя за случката, ако в чакането скучаейки не оглеждах хората наоколо и не ми направи впечатление, че много хора, минавайки покрай мястото на изхвърлянето на опаковката, сякаш стъпваха накриво и постоянно поглеждаха надолу. В един момент, се отвори процеп в тълпата и видях, че това е тъкмо алуминиевата опаковка бе причината за това – младежът я бе смачкал добре и я бе направил доста твърда и обемна.
Емпатия. Та се замислих, ако имаше начин този младеж да застане наоколо и да види колко пъти хората (най-вече жени, предполагам заради обувките на токчета) изкривяваха лице стъпвайки върху “творението” му, дали това нямаше да го накара да осъзнае, че макар и малка нередността, засегна толкова много хора, които минаха от там и другият път в подобна ситуация, да потърси кошче. Лошото е, че не можеш да накараш някой да направи това – промяната пак била “силова”, най-малкото заставяйки го да наблюдава страдащите или пък поставяйки го в ситуация, в която той ще изпита същото, каквото е причинил(а) на хората. Промяната трябва да дойде “отвътре”.
Личен пример. Най-доброто, но предполагам и най-бавно и изискващо усилия, е друго решение за корекция на поведение като това, е личния пример. Когато някой си хвърли боклука, ти да го вдигнеш и да го хвърлиш заради него без да му/ѝ казваш нищо. Въпросът е, че това трябва да стане отново без агресия (била тя мълчалив укор или нещо такова). Ако той/тя продължава с неуважението на обществените порядки, но достатъчно много хора коригират щетите нанесени от него и той/тя вижда това, рано или късно ще престане да го прави, т.к. ще се чувства неловко.
Ако все повече и повече хора започнат да нанасят такива корекции при нарушения чрез личен пример, това ще има два благоприятни резултата:
- първият е, че нетърпимост към едно нарушение ще води до нетърпимост и към други. Ако спреш да си хвърляш хартийките освен на определените за целта места, може би другия път ще се замислиш и дали хората могат да минат по тротоара заради колата ти паркирана на него и няма да я оставиш там. Предполагам, така верижно ще започне “излекуване” на обществото “отвътре навън”.
- вторият е, че първоначално тези хора, които правят корекции чрез личен пример, ще са малко, но с всеки един нарушител, чийто начин на мислене бива променян, те ще се увеличават, докато не стигнат до една критична маса в обществото, която ще промени цялостното възприемане дали нещо е приемливо да се прави или не. 🙂
Update: току що осъзнах, че след толкова писане, до известна степен съм обяснил теорията на счупените прозорци… 😀
Update 2: макар и да съм срещал из нета материали на български за нея, май няма статия в българската Уикипедия за това (а ми се струва, че е нужно).
