фев 252014
 

Преди години, бях попаднал на един документален филм за китовете. В него се обясняваше, че движенията им изглеждат бавни и непохватни, но ако бъдат записани с камера и видеото бъде пуснато на бърза скорост, движенията им се оказват почти идентични с тези на делфините – плуване, подскоци, игра – просто в пъти по-бавни, когато са изпълнени в реалния свят. Обяснението за това бе, че китовете живеят в “свое собствено време”, тъй като масата им е по-голяма, метаболизмът им е по-бавен, и реално не само движенията им са по-бавни, но и самото време за тях тече много по-бавно в сравнение с това на по-малките животни.

Днес, покрай една асоциация на Царевна на морето с вечността, се сетих за един цитат на Голдинг от “Повелителят на мухите“:

Джек отново поведе край ослепително блесналото море, което продължаваше да се надига и снишава, сякаш дишаше.

и за това, че заради него, винаги, когато стане дума или гледам (особено от високо) океан или море, имам усещането, че то прилича на нещо живо, дишащо, на огромен воден кит, толкова необятен, че заради големината си, времето, в което живее е съвсем различно от нашето (бавно, почти спряло навярно) и за него ние сме просто искрици, които проблясват за миг и изчезват безследно…

Share